Днес България не просто отбелязва дата. Днес България диша история. Преди 148 години, на 3 март 1878 г., с подписването на мирния договор между Руска империя и Османска империя край Сан Стефано, народът ни излиза от мрака на почти петвековното османско владичество и отново стъпва на земята си като свободен.
Свободата не дойде с прошка. Дойде с кръв. С костите на хиляди знайни и незнайни българи, с писъка на куршумите при Плевен и с ледения вятър на Шипка, където опълченците доказаха, че има нещо по-силно от страха – честта. Там, горе, се роди онази България, която не се предава. Онази България, която може да бъде притискана, но не и пречупена.
3 март не е просто исторически факт. Той е нерв. Той е памет. Той е въпрос към всеки от нас: достойни ли сме за онези, които не дочакаха изгрева на свободата? Защото държавата не се крепи само на договори, а на съзнание. На памет. На готовност да пазиш името си чисто.
Пловдив знае цената на свободата. Градът под тепетата помни въстания, съзаклятия, будители и революционери. Тук всяка калдъръмена улица носи ехото на онова време, когато свободата е била мечта, а не даденост. И днес, когато издигаме трибагреника, нека не го правим по навик, а с разбиране. Защото свободата не е наследство, което се харчи безотговорно. Тя е завет.
Да си българин на 3 март означава да помниш. Да благодариш. И да не свеждаш глава.
България не коленичи тогава. Няма право да го направи и днес.
