В продължение на десетилетия Западът обясняваше себе си чрез думата „демокрация“. След 1945 г. тя беше голямата морална граница между „свободния свят“ и неговите противници. След 1989 г. тази дума беше пренесена и в Източна Европа като универсален печат за политическа легитимност.
Който беше „демократ“, беше модерен, европейски, правилен. Който не беше — лесно можеше да бъде обявен за ретрограден, опасен, авторитарен или съмнителен.
В България след 1991 г. думата „демокрация“ се употребяваше за всичко. С нея се легитимираха партии, реформи, приватизации, геополитически завои, вътрешнополитически чистки, морални присъди и цели поколения политически елити. С времето обаче тази дума започна да се износва. Не защото демокрацията като принцип е излишна, а защото прекомерната и често лицемерна употреба изпразни термина от съдържание.
Днес не идва краят на демокрацията като лозунг. Тя е прекалено ценна дума, за да бъде изоставена. Но свършва монополът на думата „демокрация“ като достатъчно убедителна политическа легитимация.
На нейно място все по-настойчиво се появява друга дума: прогрес.
Барселона като знак за новия речник
Събитието в Барселона през април 2026 г. беше показателно. Официалният формат носеше името Global Progressive Mobilisation — глобална прогресивна мобилизация. В него участваха лидери, партии, фондации, синдикати, активисти и организации от различни държави. Официалната страница на инициативата я представя като усилие за обединяване на световните прогресивни сили срещу консервативните и крайнодесните течения.
Това не е случайна промяна в езика. Вече не се говори само за „защита на демокрацията“. Говори се за прогресивна мобилизация, прогресивни сили, прогресивен алианс, глобален прогресивен дневен ред.
Демокрацията остава витрината. Прогресът става марката.
Това е съществена промяна. Защото когато един политически лагер започне да сменя думите си, значи усеща, че старите думи вече не произвеждат достатъчно доверие.
Българският парадокс: „Прогресивна България“
Само ден след форума в Барселона, в България се случи нещо символично. На парламентарните избори от 19 април „Прогресивна България“ спечели абсолютно мнозинство — 1 444 920 гласа, 44.594% и 131 мандата според данните на ЦИК.
Разбира се, българският вот не може механично да се обяснява с международни форуми. Причините за победата са вътрешни: умора от политическа нестабилност, разочарование от старите партии, търсене на ред, държавност и по-ясна посока. Но съвпадението в речника е показателно.
Думата „прогресивна“ вече не е периферен термин. Тя влиза в имената на партии, в международни политически формати, в речта на фондации, в езика на активистки мрежи, в стратегическите послания на левия и либерално-центристкия свят.
Преди беше достатъчно да кажеш „демократичен“. После — „европейски“. Днес все по-често се казва „прогресивен“.
Новата формула
Старият политически разказ беше:
„Ние сме демокрацията срещу авторитаризма.“
Новият разказ все повече става:
„Ние сме прогресът срещу реакцията.“
Тази промяна не е козметична. Думата „прогрес“ има особена сила. Тя автоматично поставя говорещия на страната на бъдещето. Който е „прогресивен“, уж върви напред. Който не е съгласен с него, лесно може да бъде обявен за „реакционер“, „популист“, „крайнодесен“, „ретрограден“ или „опасен за демокрацията“.
Така спорът вече не е само за политики. Той става спор за морална принадлежност. Едните са „бъдещето“. Другите са „миналото“.
А това е опасен политически механизъм. Защото всяка власт, която започне да говори от името на бъдещето, постепенно започва да изключва от разговора всички, които не приемат нейната версия за бъдещето.
Кой определя какво е прогрес?
Никой нормален човек не е против прогреса. Въпросът е друг: кой има право да определя какво е прогрес?
Ако прогресът означава по-добро образование, по-справедлива държава, чисти институции, работеща икономика, социална сигурност, технологично развитие и реална свобода на гражданите — тогава той е положителна цел.
Но ако „прогрес“ означава правото на затворени политически, неправителствени, фондационни и медийни мрежи да казват кое е правилно и кое е реакционно, тогава вече не говорим за напредък. Говорим за нов език на стара претенция за контрол.
Точно това трябва да бъде видяно. Не всяко, което се нарича демократично, е демократично. И не всяко, което се нарича прогресивно, води към прогрес.
Защо думата „демокрация“ вече не стига
Големият проблем на съвременния западен свят е разминаването между думите и реалността. От една страна се говори за демокрация. От друга страна много граждани усещат все по-малко представителност, все по-малко влияние върху решенията, все по-силна власт на наднационални мрежи, медийни филтри, финансови интереси и институции, които трудно могат да бъдат контролирани от обикновения избирател.
Дори западни индекси вече отчитат тревожна картина. Freedom House съобщава за 20 последователни години спад на глобалната свобода до 2025 г. (Friedrich Naumann Foundation) V-Dem също говори за сериозна ерозия на демократичните стандарти, включително в западния свят. (Гардиън)
Когато реалността започне да противоречи на лозунга, лозунгът се износва. Тогава идва нуждата от нова дума. Ново знаме. Нова опаковка.
И днес тази опаковка все по-често се нарича прогрес.
Не краят на демокрацията, а смяна на табелата
Не, демокрацията няма да изчезне от речите. Тя ще продължи да бъде използвана. Но все по-често ще бъде поставяна под по-широкия чадър на „прогреса“.
Така се ражда новата формула:
демокрацията като фасада, прогресът като марка, мобилизацията като метод.
Барселона беше знак. Победата на „Прогресивна България“ направи този знак още по-интересен за нас. А новият политически речник вече чука на вратата.
Затова въпросът не е дали сме „за“ или „против“ прогреса. Това е твърде лесно.
Истинският въпрос е:
кой ще определя съдържанието на прогреса — гражданите чрез свободен политически спор, или мрежи, които просто сменят думата „демокрация“ с нов, по-свеж лозунг?
Защото ако старите мрежи само сменят табелата, обществото отново ще бъде поканено да вярва не на съдържание, а на етикет.
А историята вече ни научи:
етикетите не управляват по-добре. Само прикриват кой управлява.
