Има политически решения, които не миришат на нищо. И има такива, при които самото време на появата им казва повече от сто страници мотиви. Заемът от 11,4 милиона евро, който администрацията на кмета Павел Михайлов внезапно предлага на община „Родопи“, е точно от вторите.
Нека сме честни докрай: това е най-големият дълг в историята на общината. Петнайсет години изплащане. Две години само лихви. И всичко това — предложено не в началото на един мандат, когато има време да се управлява и да се отговаря за резултата, а на самия му изход, когато сметката ще я плаща някой друг.
И тук идва въпросът, който би трябвало да държи кмета буден нощем: ако тези улици, училища и детски градини са били толкова важни, къде бяха те през последните осем години? Два мандата. Близо осем години реална власт, реален бюджет и реална възможност. Осем години, в които тези проекти можеха да тръгват един по един, платени от текущия бюджет, без общината да бъде окачена на кредитна кука за петнайсет години напред. Защо нищо от това не се случи тогава — а всичко трябва да се случи точно сега, на финала?
На този въпрос има само два възможни отговора и никой от тях не е ласкав. Или тези проекти не са били приоритет осем години и внезапно са станали такъв на финала на мандата — което говори за управление, което работи по календара на вота, а не по нуждите на хората. Или са били приоритет, но не са реализирани — което говори за осем изгубени години. Кметът е добре дошъл да предложи трети отговор. Дотогава жителите на „Родопи“ имат пълното право да мислят най-логичното.
Защото този заем не е просто харчене. Той е капан, заложен за следващото управление. Който и да седне в кметския стол след Павел Михайлов — от неговата партия или не — ще завари ръцете си вече вързани. Години наред общината ще плаща не за визията на новия кмет, а за подписа на стария. Нови политики, нови приоритети, нови идеи — всичко това ще чака, докато бюджетът обслужва решение, взето от човек, който вече няма да носи отговорност за него. Питаме направо: редно ли е управление на изхода да залага съдбата на общинската хазна за петнайсет години напред? И кой му е дал този мандат — избирателите, или собственото му желание да остави следа?
Има и още нещо, което кара този заем да мирише не просто силно, а нетърпимо — и то не е слух, а регистър. Данните от Регистъра на обществените поръчки показват, че над 95% от строително-ремонтните дейности в община „Родопи“ през последните години са възложени на едно-единствено дружество. Тридесет и един договора за периода 2021–2025 г. на обща стойност над 6,4 милиона лева — четири от тях над половин милион, а най-големият за близо 1,34 милиона. И за да няма недоразумения: голяма част от тези договори не са минали през открит търг, а през най-меките, най-малко конкурентни процедури — включително покана до определени лица. Любопитна подробност — преди Павел Михайлов да седне в кметския стол, същата тази фирма е имала двама служители и никаква сериозна дейност. После, кой знае защо, разцъфтя. Дали е случайност, или е нещо друго, ще кажат Сметната палата и прокуратурата — ако някога решат да погледнат.
И тук идва въпросът, който този заем прави неизбежен: кой ще усвоява новите единайсет милиона? Отговорът, естествено, е пълна загадка — освен ако човек не надникне в регистъра на обществените поръчки, където строителството в „Родопи“ от години намира един и същ щастлив адрес.
Затова тъй нареченото обществено обсъждане не бива да бъде поредната театрална постановка с предизвестен край и три реплики от публиката за протокола. То е последната възможност на хората да спрат едно решение, преди то да стане необратимо. И въпросите, които трябва да прозвучат там, са прости и безмилостни: защо сега, защо толкова, защо на кредит, защо тези изпълнители и защо тъкмо когато този, който подписва, си тръгва.
Защото накрая — и това кметът го знае по-добре от всеки — заемите не ги плащат кметовете, не ги плащат администрациите, не ги плащат и партиите, които днес ръкопляскат. Плащат ги хората — от хазната на общината, от собствените си данъци, от бюджета на децата си, дълго след като подписът е изсъхнал, а авторът му се е снимал за последно с ножицата пред поредната лента. Днес жителите на „Родопи“ не дължат доверие на никого. Дължат на себе си едно-единствено нещо — да зададат всички въпроси на глас, докато още има кой да ги чуе. Преди сметката да бъде подписана от тяхно име. И платена от техния гръб.
