Президентските избори на 25 октомври не излъчиха победител, но казаха повече, отколкото победата щеше да каже. При 99,95% обработени протоколи Илияна Йотова и Кирил Вълчев събират 34,759%, Андрей Гюров и Георги Кандев 31,953%, а Костадин Костадинов и Петър Волгин остават трети с 12,544%. Разликата между първите двама е под три пункта. Балотажът на 1 ноември няма да бъде формалност, а истински двубой, в който ще победи онзи, който успее да доведе до урните хора, които на първия тур са си останали у дома.
Йотова влезе в надпреварата с подкрепата на „Прогресивна България“ и на „БСП – Обединена левица“. Зад нея стоят лявата традиция и политическата линия на Румен Радев. Гюров е кандидатът на „Продължаваме промяната – Демократична България“ и на избирателите, които търсят проевропейска и реформаторска алтернатива на управлението.
Би било лесно сблъсъкът да се сведе до ляво срещу дясно, но числата разказват по-интересна история. Според екзитпола на „Тренд“ Гюров е по-силен сред младите, а Йотова сред по-възрастните. Още по-ясна е картината зад граница, където при 100% обработени протоколи Гюров получава 45,79% срещу 22,79% за Йотова, а Костадинов и Михайлов остават съответно на 11,61% и 6,47%. Двамата кандидати говорят не просто на различни партийни лагери. Те говорят на различни представи за бъдещето на страната.
Гласът от чужбина ще тежи на балотажа, но сам няма да го реши. Решаващи ще бъдат хората в страната, които на 25 октомври са избрали някой друг или никого.
Тишината на урните
Активност от около 22% не е просто ниска. Тя е тревожна. На първия тур през 2016 г. гласуваха около 56% от избирателите, през 2021 г. около 40,5%. Обстоятелствата са различни, но спадът е твърде дълбок, за да се обясни с умора от изборите или с изчакване на балотажа. Към него трябва да се прибавят и 4,426% „Не подкрепям никого“: хора, които са си направили труда да отидат до секцията, само за да кажат, че не виждат за кого да гласуват.
Какво точно е задържало останалите вкъщи, ще покажат само сериозни изследвания. Едно обаче е сигурно още сега. Когато гласуват двама от всеки десет души, изборите престават да бъдат състезание по обществена симпатия и стават състезание по организация. Печели не онзи, когото харесват повечето хора, а онзи, който има кой да почука на вратата, да напомни, да закара възрастния съсед до училището, превърнато в секция.
Тъкмо тук започва истинският въпрос на тези избори.
Машината, която я нямаше
През април „Прогресивна България“ взе около 44,5% и стана първа политическа сила с убедителна разлика. Шест месеца по-късно подкрепената от нея кандидатка събира около 35% при много по-малко гласували. Разбира се, президентският вот е личен избор и в него тежат образът на кандидата, кампанията и отношението към самата институция. Никой сериозен анализ не може да припише резултата на една-единствена причина. Но едната от причините се вижда с просто око и тя е организационна.
Парламентарната победа на „Прогресивна България“ беше победа на вълната, породена от недоволството към предишните управляващи. Вълната има една особеност: тя вдига, но не държи. Държат корените. Президентските избори бяха първият изпит, на който партията не стоеше сама в бюлетината, а трябваше да пренесе доверието си върху друг човек. Това се прави не с телевизионни студиа, а с хора по места. И именно хората по места се оказаха недостатъчни.
Аритметиката на структурата
През септември партията обяви 6348 членове и 251 общински и районни организации. Като новина това звучи солидно. Като инструмент за изборна работа не е.
България има 265 общини, а големите градове са разделени и на райони, така че дори само формално картата още има бели петна. По-важното обаче са числата под нея. В страната има над 12 200 избирателни секции. Това означава, че партията разполага с по-малко от един член на две секции. Само за да попълни полагащите ѝ се места в секционните комисии, една голяма партия има нужда от почти четири пъти повече хора, отколкото „Прогресивна България“ има членове изобщо. А за застъпници, агитатори и хора, които да мобилизират избирателите, тук още не е станало дума.
Създадена структура не означава работеща структура.
Организацията, която съществува в протокола от учредителното събрание, не е същото като организацията, която знае кои са нейните избиратели в квартала, кой ще седне в комисията и кой ще вдигне телефона в шест сутринта в изборния ден. Първата се отчита с бройки. Втората се познава по резултата.
Когато властта изпие партията
Има и по-тежка причина, която малко анализатори забелязват. „Прогресивна България“ дойде на власт, преди да е изградила себе си. А властта има стар навик: тя изсмуква най-способните хора от партията и ги праща в министерствата, агенциите и областните управи. Онези, които би трябвало да изграждат структурата, днес изграждат кариера. Мотивацията се сменя: вече не работиш, за да спечели каузата, а за да получиш или запазиш назначение. Средното ниво, което свързва ръководството с терена, изтънява първо.
Правилото е безмилостно и българският опит го потвърди три пъти за четвърт век: опозицията губи избори, властта губи партии. Едни от партиите са оцелели дълго не защото са имали силна организация, а защото са я заместили с местна власт, с кметове и общински съветници, които са държали терена вместо структурата. „Прогресивна България“ няма и този заместител. Тя се роди след последните местни избори и няма свои кметове, които да носят тежестта, когато вълната спадне.
Бройки вместо хора
Най-голямата опасност пред една бързо порасла партия е да сбърка растежа с изграждането. Нови членове има, нови организации също. Но обучени председатели, ясно разпределени отговорности и отработени правила за изборна мобилизация не се появяват сами, нито с учредително събрание. Когато успехът се мери с бройки, структурите започват да работят за отчета, а не за терена. Тогава ръководството в София гледа картата на страната, без да вижда какво се случва на нея.
Силният лидер и обществената вълна могат да спечелят едни избори. Само организацията печели вторите. Ако „Прогресивна България“ иска да е партия, която е, а не партия, която само изглежда, следващите месеци трябва да бъдат посветени не на нови членски карти, а на хора, които знаят какво да правят с тях.
Какво следва
Първият тур не даде мандат на никого. Йотова има преднина, но тя ще се стопи, ако не привлече нови гласове. Гюров показа, че може да мобилизира, особено там, където отговорът зависи от личния избор, а не от партийната дисциплина. Ако активността остане ниска, по-добре организираните ядра ще решат изхода. Ако повече хора излязат да гласуват, резултатът може да се обърне.
Отвъд имената обаче остава по-трудният въпрос пред цялата ни политика: дали партиите ще се научат да работят и между изборите, а не само в кампания. За „Прогресивна България“ отговорът е спешен. Парламентарната победа беше начало, а не завършек. Обществото ѝ даде доверие. Сега тя трябва да му даде организация.
