Днес, 24 юни, сме на върха на лятото — дните са най-дълги, слънцето стои най-високо. И точно сега, в най-голямата си сила, то се обръща: оттук нататък светлината започва тихо да се прибира. Старите българи го казвали с образ, който не се забравя — на Еньовден слънцето изгрява, „трепка“ и „играе“ над хоризонта, окъпва се за последно в пълната си мощ, а после Еньо наметва кожуха и тръгва да дири сняг.
Това е Еньовден — един от най-обичаните и най-загадъчните дни в българския календар. В него се срещат две вери. Църквата чества рождението на свети Йоан Кръстител, Предтечата, който възвестява идването на Христос. Но под християнското име диша нещо много по-старо — езическият празник на лятното слънцестоене, върхът на годината, когато слънцето е най-щедро и тъкмо затова — най-почитано. Еньовден е българското лице на едно древно общоевропейско тържество на слънцето — роднина на средилетните огньове от Скандинавия до руския Иван Купала.
Преди всичко обаче Еньовден е денят на билките. Народът вярвал, че никога през годината тревите не са по-лечебни, отколкото на разсъмване на този ден — затова жени и моми тръгвали по ливадите още преди изгрев, боси в росата, да берат, докато слънцето не е изпило силата на тревите. И има едно поверие, по-красиво от всяко друго: на Еньовден растат точно 77 билки и половина — за всяка болест по една. А половината, безименната, е най-силната от всички, отредена за болестта, която няма име. Набраните треви се вплитали в еньовденски венци и китки, които пазели дома от уроки и зло цяла година.
Слънцето пък не било просто светило, а живо същество. Който го зърне как „играе“ при изгрев, оставал здрав до другото лято. Вярвало се, че слънцето се окъпва във всеки извор и река и така освещава водата. Затова хората се миели в реките и се търкаляли в росата — не за чистота, а за здраве, защото в онази утрин и водата, и тревата, и въздухът били лек.
А където има лято, слънце и плодородие, идва и въпросът за любовта. Обичаят „Еньова буля“ нареждал момите да облекат най-малкото момиче в булчински премени и да го разведат от къща на къща с обредни песни. Вечерта всяка пускала своята китка в менче с „мълчана вода“ — вода, донесена, без да се продума — оставяли я под звездите, а на сутринта вадели китките с наричания, за да разчетат коя за кого ще се омъжи.
И тук се показва нещо дълбоко българско. Еньовден не дели езичеството от християнството — слива ги, без да пита. Същият човек, който пали свещ за свети Йоан, се търкаля в росата за здраве и гадае за съдбата си, без да усеща в това никакво противоречие. В този празник е цялата народопсихология на българина: вярата, че здравето се крие в тревата под краката ни; че любовта и плодородието са дар от природата, а не от случая; и онова трезво, малко тъжно усещане за времето — че точно когато всичко е в най-голямата си сила, то вече е започнало да си отива. На върха на лятото българинът не ликува безгрижно. Той бере билка за зимата, която идва.
Столетия по-късно малцина излизат да берат билки преди изгрев. Но нещо от Еньовден оцелява и в нас. Все още ни се иска да хванем онази първа светлина, да повярваме, че една утрин може да ни даде здраве за цяла година, да усетим, че сме част от кръг, по-голям от нас. Затова празникът не умира — защото отговаря на нужди, които нямат дата.
Така че, днес, всеки който е станал рано, се е насладил на мига, в който слънцето трепка над хоризонта, преди да наметне кожуха и да поеме към зимата. Защото това е смисълът на Еньовден — да уловиш мига, в който всичко е в разцвета си, и да знаеш, тихо и без страх, че оттук пътят води надолу. И че точно това го прави свещен.
Имен ден на Еньовден празнуват всички, които носят имената: Енчо, Еньо, Йоан, Йоана, Йонко, Йончо, Йонка, Ян, Яни, Яне, Яна, Янка, Янко, Яница, Янин, Янина, Янита, Янета, Янис, Яниса, Янимир, Янимира, Янислава, Янизар, Янизара, Янил, Янила, Янилин, Янилина, Янидин, Янидина, Яник, Янек, Янико, Яника, Яно, Яньо, Янчо, Калоян, Ена, Ивет, Даян, Даяна, Деница, Диян/Диан, Дияна/Диана, Деян/Деан, Деяна/Деана, Биляна.
