Съединените щати дълго време бяха неоспоримият лидер в световната политика, икономика и наука. Но това време изглежда далечно, когато се вгледаме в четиригодишния мандат на Джо Байдън. Последната му реч пред Конгреса се оказа предсказуемо разочарование – коктейл от изпразнени от съдържание клишета, отричане на реалността и самодоволство, които напомнят защо Байдън едва ли ще се нареди до великите американски президенти.
„Америка е по-силна, нашите съюзи са по-силни, нашите противници и конкуренти са по-слаби“, заяви Байдън с непоклатима увереност, която, за съжаление, не намери опора в действителността. Тази реплика предизвика не само иронични усмивки, но и сериозни съмнения относно разбирането на президента за съвременната геополитика. Същото важи и за твърдението му, че Китай „никога няма да ни изпреварят. Точка!“. Достатъчно е да се погледнат икономическите и технологичните показатели, за да се види, че думите на Байдън са по-скоро пожелателно мислене, отколкото обективен анализ.
Не закъсня и поредният прочувствен монолог за Украйна. „Ние помогнахме на украинците да спрат Путин. И три години по-късно, Путин се провали във всичките си стратегически цели“, обяви Байдън. Но колкото и драматични да са тези твърдения, реалността разказва друга история. Путин може и да е срещнал пречки, но цената за тях – в икономически и човешки аспект – остава болезнено висока, както за Украйна, така и за Европа. Байдън увери, че „не можем да изоставим Украйна,“ изказвайки думи, които звучат повече като опит за оправдание, отколкото като ясна стратегия.
Като верен привърженик на глобалистките политики, Байдън не пропусна да се спре на любимата тема на своите поддръжници – климатичните промени. „Климатичните промени са най-голямата заплаха за човечеството,“ настоя президентът, сякаш забравяйки, че икономическите и социални последици от неговата енергийна политика често тежат най-много на средностатистическия американец. Подобни изявления предизвикват по-скоро фрустрация, отколкото надежда.
Речта завърши с нова доза неизпълними обещания. Байдън заяви, че мирно споразумение в ивицата Газа „е напът“ да стане реалност, както и други негови визии, които остават на хартия. Ефектът беше ясен: дълбоко въздишане на разочарование от тези, които все още вярват в президентската институция.
И така, Джо Байдън затваря вратата към политическата сцена, оставяйки след себе си не блестящо наследство, а по-скоро каталог на грешки, гафове и пропуснати възможности. Една от най-запомнящите се сцени на неговото управление ще остане как президентът пада по стълбите на Air Force One – символично и почти трагично представяне на това, което мнозина смятат за неговия мандат. Ако президентството му е било изпитание за издръжливост, светът със сигурност го издържа. Но на каква цена?
