Имената на месеците в съвременния книжовен български език са латински по произход. Те приобщават българския език към другите европейски езици, проникват чрез гръцки в най-ранната старобългарска епоха и заменят старите названия на месеците, пишат от Института по български език „Проф. Любомир Андрейчин“ към БАН.
Старобългарските имена за дванайсетте месеца са коренно различни от латинските, които използваме днес:
Януари – Просинець (вероятно от глагола просияя, защото слънцето започва да свети по-дълго през този месец);
Февруари – Сѣчець (от глагола сека, тъй като студът сякаш сече през този период);
Март – Соухы (от сух, понеже месецът е безводен),
Април – Брѣзовь (от бреза, защото брезите започват да се развиват по това време);
Май – Изокъ (от название на скакалец, който напада посевите през този период);
Юни – Трѣвень (от трева, понеже тревата израства буйно през юни);
Юли – Чръвенъ (от название на червеи, които се събират през юли за добиване на червена боя);
Август – Заревъ (от глагола зарева, тъй като елените започват да реват в края на лятото);
Септември – Руенъ (от руен със значение ‘жълто-червен’ поради обагрянето на растенията);
Октомври – Листопадъ (от листопад поради падането на листата);
Ноември – Груденъ (от грудки, защото земята става на грудки от студ);
Декември – Студенъ (от студен, тъй като месецът е много студен).
Както се вижда, произходът на тези названия е свързан с климата, растенията и животните. Нашите предци въз основа на своя вековен опит създават свой собствен набор от имена на месеци. Днес тези имена не се използват, запазени са само в някои диалекти, във фолклора и в ръкописи, например в едно евангелие от с. Тича, откъс от което публикува Г. С. Раковски.
Старобългарските имена са родствени с имената на месеците в други съвременни славянски езици – руски, хърватски, чешки, полски, белоруски и др.
