Вчерашният ден не беше просто още един епизод в дългата сага на политически игри в България. Той беше показателен за това как страната ни е попаднала в капана на безкрайната битка за власт, в която народът е забравен и предаден. Президентът Румен Радев, с отказа си да подпише указа за ново служебно правителство, постави началото на поредния акт в този безкраен театър на абсурда. И ако президента твърди, че всичко е в името на хората защо тогава в устата ни остава онзи горчив привкус на измамно дежа вю, гарнирано с мазни политически лъжи. А българинът, обикновеният човек, изправен пред урната за пореден път, е поставен пред избора между две злини, всяка по-уродлива от предишната.
Оценките за този ден се люшкат от „Осана“ до „разпни го“, в зависимост от това кой къде стои в политическия спектър. „Червените фенове“ величаят Радев като последния бастион срещу „мафиотския тандем“ на Пеевски и Борисов, а техните възторжени гласове се чуват високо в социалните мрежи. От другата страна на барикадата, привържениците на статуквото се чудят как широката публика не забелязва съживеното сближаване между Радев и ПП-ДБ – съюз, формиран с една единствена цел: отстраняването на Пеевски.
Днес българинът е поставен в една от най-ужасните ситуации, в които може да попадне – принуден е да избира между две злини, всяка от които претендира да е „по-малката“. От едната страна на ринга имаме Делян Пеевски и Бойко Борисов – олицетворение на корупцията, задкулисието и властовия произвол. От другата страна са Радев, Копринков и Кирил Петков – „спасители“, които уж носят нова надежда, но всъщност се впускат в същите стари игри на власт и влияние.
Тези две „крила“ на политическата мафия са обединени от едно нещо – цинизмът им е безкраен, а жаждата им за власт е ненаситна. Те са готови да жертват всичко, дори и собствената ни страна, за да продължат да държат юздите на властта. Но докато те се боричкат за кокала, България губи своята душа. Тези хора са забравили, че властта трябва да служи на народа, а не на собствените им амбиции.
А ние, народът, какво правим? Продължаваме да бъдем марионетки в техния театър, наблюдавайки как те режисират нашето бъдеще. Позволихме си да бъдем заблудени от фалшивите им обещания, от предизборните им лозунги, които никога не се сбъдват. Но когато изборът е между лошо и по-лошо, каква надежда ни остава? Можем ли да продължим да живеем в този вечен кошмар, където никой не се интересува от нас, освен когато дойде време за избори?
Някъде там, дълбоко в нас, може би все още тлее искра на надежда. Тя няма да бъде запалена от политиците, които виждаме днес – те са твърде заети със собствените си игри. Тази искра трябва да дойде от нас – от тези, които все още вярват, че България заслужава нещо повече. От тези, които помнят, че тази страна е била велика не заради политиците, а въпреки тях.
И тук думите на Иван Вазов, патриархът на българската литература, отекват с ужасяваща актуалност:
„Стреснѝ се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло –
какво ще да му завещайш?“
Тези думи трябва да ни ударят като камшик, да ни събудят от дълбокия сън на апатията и безразличието. Защото днес, повече от всякога, трябва да решим: ще позволим ли да бъдем част от този зловещ спектакъл, или ще се изправим и ще поемем съдбата на България в свои ръце? Време е да се стреснем и да решим – живеем ли, или само съществуваме?
