Тодоровден е подвижен празник в българския календар и се отбелязва в съботата след Сирни заговезни, в началото на Великия пост. Православната църква почита паметта на Свети Теодор Тирон – раннохристиянски мъченик и воин от IV век, пострадал заради отказа си да се отрече от вярата. Според църковното предание той е символ на твърдостта и духовната вярност, а в богослужебния ред денят е посветен на неговата памет с литургия и поменаване на чудото с коливото – варено жито, което и днес се раздава в храма.
Наред с църковното честване, празникът има силно изразено място в народната традиция. В българския фолклор Свети Тодор е представян като конник, който в този ден яхва белия си кон, отива при Бога и измолва настъпването на пролетта. Затова Тодоровден е известен още като Конски Великден.
Основен акцент в народното отбелязване са кушиите – традиционни конни надбягвания, които се организират в много села и градове. В миналото конете са били изкъпвани и сресвани рано сутринта, гривите им са се сплитали, а стопаните са ги украсявали с пискюли и шарени конци. След църковната служба мъжете са извеждали животните на определено място извън населеното място, където се е провеждало надбягването. Победителят е получавал награда – често кърпа, риза или венец, а конят му е бил воден тържествено из селото.
Жените също имат своя роля в обредността. Приготвят се специални обредни хлябове – най-често с форма на подкова или конче, които се раздават за здраве. В някои райони младите булки, омъжени през последната година, за първи път отиват за вода, облечени празнично, за да бъдат здрави и плодовити. Сутринта се вари жито, което се носи в църквата за освещаване и се раздава за помен и благослов.
На този ден имен ден празнуват всички, които носят имената Тодор, Теодор, Тодора, Теодора и производните им. Името означава „Божи дар“ и е сред традиционните в българската именна система.
Тодоровден съчетава в себе си християнската памет за мъченичеството и народното усещане за настъпващата пролет. Празникът поставя началото на активния земеделски сезон и символично свързва духовната чистота на поста с надеждата за плодородие и здраве. Именно в това преплитане на църковен календар и народна традиция се крие неговата устойчивост през вековете – като част от живата културна памет на българите.
